Салонът  се намираше в оживен столичен квартал. Фризираха две жени и един мъж. Спуснатите

щори скриваха случващото се вътре. Въпросният салон за красота беше разработен отдавна.

Клиентите, разнообразни. Собственичката на салона се казва Светла. Тромавото и тяло се

полюшва докато ходи, а навярно и ставите я наболяват. Куцайки стигаше до салона едва, едва.

Пушеше набързо една цигара, на крак и после прочиташе заглавията на вестника.  Отново се

 взираше в далечината да чака клиентите, гледаше часовника на загрубялата си ръка и вече

знаеше кой  е следващият записан.  Беше известна . Всички почнати я наричаха „ жената с

златните ръце”.

Светла обичаше хората и тяхното отношение към нея беше същото. Една обща симпатия.

Вече имаше внучка. Искаше да се радва на останалите си дни в хармония със семейството.

Да гледа, как мъничката принцеса расте, прохожда и казва първите си изречения.

Всичко това го мечтаеше до момента, в който не научи за страшната диагноза.

Разбита от всякъде, тя продължаваше да се държи. Не спеше. Будеше се облята в пот и седнала в

леглото. Сякаш беше грозен филм. Кошмар, който и зашлеви живота. Сълзите се стичаха, като

освобождение за миг и в тях имаше молитвена благословия. Шамарът беше жесток. Беше още

млада. Не вярваше, че петдесет и три години  е чак пък толкова много.  Щеше да изгуби живота си,

децата, роднините. Нямаше да им казва. Предпочиташе да стисне зъби.

Страх. Страх за нея, за загубата на живот.

Питаше се:

 - Защо и се случваше?

- Ще се справи ли с това изпитание?

Можеше да се случи на всякъде, на всеки.

-          Защо сега и на нея, точно.

Живееше й се. Нещо я беше повалило. Чувството на предстоящ край.

Животът беше по-силен. Реши да се бори.

Другата фризьорка седеше в съседство и подстригваше. Подозираше, че нещо не е наред, но

се опита да изгони тази мисъл от себе си. Усещаше, че Светла е някак вяла и отнесена.

Не подозираше, какво предстои да научи след малко.

Светла напускаше работа. Предстоеше и интервенция.

Дияна беше колежка и приятелка , с която се знаеха от години.

Познаваха начина си на работа. Сега я гледаше и не вярваше.

Следваше с поглед  движенията,  ту на ножицата, ту на гребена.

Тя подстригваше дългите си коси, които падаха до раменете и плачеше.

Искаше да живее и това беше първата крачка.

Киро, който стоеше в страни се досети .

Затича се към нея и вече я прегръщаше силно.