Живеело някъде на края на света едно малко момиченце. Приличало на фея, защото нейните мънички ръчички едва се забелязвали. Толкова миниатюрни и крехки, че когато докосвала цветята в градината те не разбирали. Косите и били сноп светлина и сякаш слънцето си играело с тях. Лицето й имало черти на майстор виртуоз, който е нарисувал не дете, а ангел преди още да е докоснал четка и палитра. Това малко момиченце искало да има за приятелство не друг , а самото слънце. Решило да тръгне по големия свят и да го търси. За него слънцето не само къпело с лъчите си целия приказен град, но и било самотно. Никога не се показвало. Изпращало слънчеви дъги през облаци, радвало всички, но никой не радвал слънцето.
Момичето искало да си играят. Казвала се Слънчевка. Името идвало заради русата коса , белотата , с която имала изражение на ангел и от усмивката, която разливала топлина. Сърцето на детето било добро. Слънцето не се показвало на никой, но тя решила да го направи щастливо. Тръгнало по поляните без да забележат родителите му и се загубило. Заплакало. Заплакало толкова силно, че цялата гора онемяла. Всички спрели да работят. От една тревичка се показало бръмбърчето. Точно тази сутрин си намерило най-ароматното цвете и с вятъра се олюлявал, мързеливо в нещо като в транс. Това за Бръмбърко било перфектното започване на деня. Силният рев, толкова му развалил спокойствието, което протичало от собственото му бръмчене, че тръгнал сърдито към Слънчевка. Бил сърдит не повече от обикновено, но съвсем малко повече от нормалната му сърдитост. Това, че си оставал такъв намръщен бръмбър го знаел всеки. При появата на красивото ангелско създание, което търкало с ръчички очички не можело да иска и дума да се сърди. Събирала в шепички не капки сълзи, а езерца от отчаяние. Така се разнежил, че решил да я заговори. Продумал и развълнувано на най-бръмбърското си бръмбърчулевене. Само, че Слънчевка продължавала изплашено да ридае. Ясно било, че не разбирала. Той махал в летеж с миниатюрните си крила, но тя плачела още по-силно. Нещо, като чудо се случило и момиченцето взело да го забелязва, тогава започнала и да го разбира. Говорели на езика на сърцето, с любов. Това значи, че знаела езика на бръмбърчето. Така разказвала, че имала едно малко, съвсем малко желание. Искала да се срещнела със слънцето, което е правело нея щастлива. Насекомото се засмяло още по-искрено и от сърце. Обичта му вече надхвърляла възможностите му, че искал да помогне. Повярвайте ми, той не помагал на никой.
Казал само:
- Отиваме при пчелите.
Вървели дълго. Изминали много пътища и мънички, и невидими. Стигнали път, където от едната страна течала дълга и маслено зелена река. В нея се къпели дърветата и навярно оставали цветовете на листата си за малко, което правел толкова зеленото на реката свежо. На другата страна на реката растяли неземно красиви цветя, които само пчелите можело да докосват и живеят в тях. Това било царството на пчелите. Цветята цъфтели, само за тях и прашецът им разнасял ухание и вкус, който не можело да се сравни с нищо до сега. Това място се пазело в тайна и Слънчевка е първата, която узнала за него. Пчелите обикнали също тази усмивка, която очаровала със своята естествена комбинация на любов, невинност и естественост. Където Слънчевка минавала цветовете се отваряли за цъфтеж, а слънцето изпращало по нея от своите снопчета лъчи на доверие и надежда. Тогава къщите-цветя се къпели в светлина и озарявали с медовина от вълшебна, по-вълшебна. Не могли само да кажат дали лъчите не са самото слънце, което вечер се събирало в кълбо от светлина и се търкулвало да спи в небето. Вечер щом залязвало се скривало зад облаците. Това, знаели пчелите. Освен това сутрин щом се търкулвало, като кълбо от невидима прежда се разплитали лъчи и се оживявали, за да се понесат към най-тъмните места за. Снопчета от светлина се пръскали , като дъжд за да изпълнят всичко с живот.
Слънчевка се усмихвала. Самата тя означавала слънчевост и любов, която им донесла със своето присъствие. Поканили я отново да ги посети, когато искала. Изморила се да обикаля и се умъчнила за своите родители. Помолила вече бръмбърко да я отведе до нейната къща. Бръмбърко много се натъжил и също помолил да се снимат, защото знаел че нямало да я видил повече.
Сетил се за речното раче – Черньо. Токова черно имало, че нямало никое друго, речно раче. С двете си черни щипки той вземал камъчета и клонче и започвал да рисувал, като фотограф дори и без фотоапарат. Снимал бръмбъра и момиченцето, което се усмихвало от отражението на реката и се получило нещо, като картина. Толкова уморени били от дългото пътуване по поляните, че и двамата заспали щастливо под най-мекия горски мъх, на дългото дърво сгушени в прегръдката на дрямката. Вятърът нежно ги завил в купчина листа, докато заспивали. Слънчевка се пробудила от щастливите песни на птичките, а родителите й нежно я гледали и се усмихвали. Изведнъж желанието й да намери слънцето просто било забравено. В същото време слънцето я гледало топло и приятелски от реката и топлело, така както само то умеело. Топлило с любов, признателност и копнеж.
Слънчевка растяла с ъс скоростта на гъбка, след летен напоителен дъждец. Всяка секунда я превръщала в голямо вече момиче. Нежното й сърце обичало. Обичало всички тревички, растения, бубулечета, животинчета. Всички и отвръщали с доброта, приятелство и обич. Където и да стъпила пониквало цвете. Имала дарбата да бъдела обиквана още щом се усмихнела. Растяла ден след ден, като мечтаела за хармония, между хората и природата.
В същото време в гората живеела стара, грозна вещица. Къщата й се намирала на хълм от най-тъмните, непрогледни, мрачни сенки на дърветата. Децата знаели за съществуването на къщата на баба Яга. Толкова зловеща била в техните представи, че и да погледнали към нея и вече се страхували.
Всъщност, къщата представлявала стара, невзрачна дървена постройка. Големият и покрив се спускал чак до земята. Нямала стени, като другите къщи, а по средата имало балкон и две прозорчета, които се показвали любопитно напред. Наподобявала от далеко очи и уста и ставала жива за онези, които са чували истории, а това били децата и техните родители.
Присъствието на старата, грозна, мърморива баба Яга направило безлично всяко кътче от тази тъмна местност. Живеела самичка, само птичката, която се криела в клоните на дърветата от време на време се осмелявала да говори с вещицата. От нея разбрала за Слънчевка. Смела, красива, добра девойка. Понеже и дотегнала самотата, молела птичето, което невидимо стояло в клоните да я покани. Надявала се случайно да я чуело, като говори. Тя – вещицата била горделива и припряна, не можела да моли. Баба Яга не знаела друго освен да крещи и то силно, гласовито.
- Къде е това момиче? Искам да ми прочете приказки и усмихне, така както правело с нейните приятели.
Тогава гората потреперила, вцепенили се игличките от страх и ужас. Птиците онемели и не искали да занесат посланието, до това крехко и изпълнено с доброта създание. Само птичката, която съжалила старата баба Яга се осмелила и занесла думите, така както ги бе продумала вещицата. Ужасни истории се изприказвали, за да не ходела, но добротата на сърцето и разпръскало любов и вярвало в нея. Страшните разкази били, че освен нея в скърцащата от вятъра къща, тя правела зли магии и нямало да я пусне от страховитата си бърлога. Слънчевка само се смеела. Била чиста, невинна и любопитна. Девойка, вече се превърнала в жена, но дълбоко в нея живеело още сърце на малко дете.
Вървяла през пътеки не стъпвани от човешки крак, водели я тревите, клоните, цветята. Съвсем навътре, в дълбините на тъмните сенки на горите, птиците дошли да помогнат, а до края на пътя останала една малка пеперуда, която дръзко и показала къщата на баба Яга.
Погледнала намръщена през прозореца, но любопитна, какво карало да бъде обичано това момиче я мъчело и отворила вратата с престорена отзивчивост. Зачела Слънчевка приказка, после още една. Помислила, че вещицата е добра. Тя пляскала и се радвала истински. Тогава момичето извикало кълвача. Той на свой ред почуквал на дърветата и извикал неговите приятелки две пойни птици, и домът на вещицата се препълнил с живот. Всичко това се харесала на баба Яга, но нали е лоша искала да направи някоя беля. Скрила се за малко в едно малко незабележимо кътче и опаковала подарък.
В края на деня Слънчевка имала пакет. Грижливо опакован в златна панделка, а хартията имала цвят на преливащо сияние от залез. Вещицата казала , че това е подарък торта и да внимавала, че красивата й поставка е много крехка и чуплива. Иска да се почерпят всички за това, че е благодарна. Зарадвала се Слънчевка, че всичко, което говорели за вещицата е измислица. Тя вярвала, че е добра, самотна стара, но малко дръпната дама, която обичала приказки.
Занесла в гората подаръка и заприказвала, колко доброта имало под грозния вид на баба Яга. Започнала да отваря подаръка. Онемяла. Изражението и било на най-тъжния човек. Под опаковката се подавал само празен поднос.
Угорчението й било несравнимо. Болката –стращна. Излъганите очавания се превърнали в сълзи. Сълзите – мълчание. Мълчанието станало отнета усмивка. Повече никой не чул за Слънчевка, а заедно с нея и най-красивата слънчева усмивка също се загубила.
