Бяхме тръгнали да заведем сина ни на Айкидо. Ангел се беше настроил да покаже новите техники , които знаеше на неговите треньори. Грееше и подскачаше весело в колата.
Носеше се нежна музика и той цвъркаше, играеше в унисон с нея.
Скачаше на задната седалка и усмивката не слизаше от детското му лице.
Колите се точеха бавно в редица. Някой беше изхвърлил на пътя - кутрета. Бездомни. Малки, клатушкащи се с бели тумбачета. Карахме бавно и заобикаляхме животинчетата. 
Докато не дойде една кола , която се мъчеше да изпревари цялата опашка и сгази едно по едно , всички кучета пред очите ми. 
Детето крещеше и писаците на клаксоните, които кънтяха в ушите ми се сливаха с детските.
РЕВ. Вой, но човешки. Човекът не видя животните в бързината да стигне до мястото , където бързаше да стигне.
Инстинктивно покрих с длани очи. Свих се на предната седалка и заплаках. Излъгахме детето, че сега ще ги заведем на лекар. Болницата ще ги излекува.  Ще оздравеят. Спряхме колата и го отведохме към залата за тренировка. Това беше първият урок по оцеляване с мъката на моя син.